Краси Радков и Иво Сиромахов в постановката "Островът", с участието на ансамбъл "Чинари" - на 12 Октомври в Зала 1 на ФКЦ - Варна

За любовта и омразата, за разделението и за това, че "сме обречени да живеем заедно"! Обичани имена, добре познати на широката общественост, ще ви очароват с вижданията си и таланта си да представят действителността по творчески и запомнящ се начин и на театралната сцена!

Повече за постановката:

"Островът"
от Иво Сиромахов

• Постановка - Съни Сънински;
• Сценография - Марина Райчинова;
• Музика - Цветан Недялков.

Действащи лица и изпълнители
• Георгиев - Красимир Радков;
• Николов - Иво Сиромахов;
• Американецът - Пламен Великов;
• Стюардесата, Видението - Стела Ганчева;
• Пилот - Съни Сънински;
• Музикално присъствие - Исабел Божидарова.

Българите сме странен народ.
Най-много от всичко обичаме да се разделяме по всякакви признаци. И да се самоопределяме по това, което мразим.
Едната половина мрази комунистите, другата половина мрази антикомунистите.
Едната половина мрази Европейския съюз, другата половина мрази Съветския съюз.
Едната половина мрази софиянците, другата половина мрази селяните.
Едната половина мрази пушачите, другата половина мрази непушачите.
Едната половина мрази шофьорите, другата половина мрази пешеходците.
Едната половина мрази Левски, другата половина мрази ЦСКА.
На 14-ти Февруари едната половина мрази Свети Валентин, другата половина мрази Трифон Зарезан.
Едната половина мрази тия, дето са емигрирали, другата половина мрази ония, дето са останали.
От толкова много разполовявания вече сме се превърнали в половин народ.
И нямаме никакъв шанс да станем цял.

Иво Сиромахов

Не знам за вас, но лично аз живея с натрапчивото чувство, че има две паралелни Българии.
Тази, която е В границите на държавата и тази, която е ИЗВЪН границите. И в двете Българии всеки се чувства длъжен да поучава другите как трябва да се живее.

И вместо да търсим решение на проблемите си, ние ровим с настървение във въпроса КОЙ Е ВИНОВЕН? Все пак трябва да има някой виновен, нали? Настояваме някой да е виновен за положението ни. И виновният да е някой друг. Не самите ние.
За тези, които останаха в България - виновни са онези, които избягаха, защото са изоставили държавата си и сега работят за чуждите. А за тези, които емигрираха, виновни за положението ни са онези, които са останали, защото не могат да подредят България така, щото всички да се върнат обратно.

Е, докога ще се обвиняваме? Как да спрат тези взаимни обвинения?
Въпрос без отговор. Или по-скоро въпрос с толкова много отговори, че всеки е прав за себе си.

Правя този спектакъл, защото за мен е повече от очевидно, че независимо къде живеем, българите сме обречени да живеем заедно. Домът е чувство, а не географско понятие. Ние сме обречени да бъдем единни, сплотени, човечни и колкото по-бързо осъзнаем факта, че обвинението и търсенето на виновни води до самоунищожение, толкова по-скоро ще спрем да се чувстваме изолирани и самотни като островитяни, а държавата ни ще спре да прилича на далечен изоставен остров.

Приликите с истински лица и събития в спектакъла изобщо не са случайни.

Приятно гледане.

Съни Сънински